Спомен за нощта на Радичковата смърт ( Към „За знаменията” на Деян Енев)

януари 21, 2018 Uncategorized 0 Comments

Radichkov

Може би има някакво знамение, че и аз точно днес прочетох този, както ми се струва, автобиографичен разказ на Деян Енев, който дълбоко ме развълнува и изпрати 7 години назад… Сигурно, защото съм учител и цял живот съм била такава… И моите ученици трудно прочитат нещо – с големи усилия от моя страна. Толкова се бях задълбала по темата за ученическото четене – нечетене, че и защитих дисертация по темата – как учителят да чете с учениците, та дано да схванат нещо от прочетеното. Но експериментът за дисертацията го заложих не тук, а там – в Молдова, където ме върна разказът на Деян Енев със спомена за смъртта на Радичков на 21.1.2004 г.

Чудех какво да направя, че учениците ми да разберат какво означава това „Балканът пее хайдушка песен”, че чак заложих експеримент, за да създам методика за четене на художествен текст при условия на билингвизъм. Мислех, че е само за там, ама като се върнах, се оказа, че и у нас възприятията на учениците вече не са същите… и в България вече трудно схващат метафората…

Но не заради ученическото нечетене ме развълнува толкова разказът, ами заради спомена за онази нощ, преди 14 г. години, когато чух през нощта по българското Дарик Радио (единствено него хващахме там), че е починал Йордан Радичков. А не спях, защото вън беше минус 30 градуса и тръбите на водоснабдяването и канализацията замръзваха. Аз се опитвах да оцелея като слагах на газовата печка метална кофа с вода, оставях я да заври и да вдигне пара и после я смъквах и слагах под мивката, та да не замръзнат тръбите… и така цяла нощ.

За да не заспя и да се задуша – пусках радиото… Тогава чух за Радичков… Точно предния ден с учениците четохме от неговия „Ноев ковчег” разказа му за смъртта на българския апостол – започвахме да се готвим за отбелязването на годишнината от смъртта на Апостола на 19 февруари. Беше ми студено, самотно и отчаяно, боляха ме ръцете и раменете от няколкочасовата борба с кофата и студа, че седнах на един стол и се разплаках. За Радичков и за… всичко останало. Не издържах и в два часа през нощта се обадих на колегата си методист Димитър Михайлов (от ВТУ) да му кажа за Йордан Радичков… Звънях дълго, много дълго, че чак се уплаших да не е замръзнал. Най-после ми се обади… и изръмжа със сънен глас:

– Какво има, Марияна…

– Радичков е починал… – проплаках в телефонната слушалка.

– Така ли?! – изведнъж се пробуди Димитър – Боже… Че то не останаха живи класици… Един Иван Динков ни остана само…

На другия ден се събрахме тримата (Димитър, Румен и аз) и изпихме по чаша вино за паметта на Радичков и за нас си – затова, че сме живи след онази нощ и за нерадата си участ със словото Радичково (и на другите като него) да изкарваме трудния си хляб.

И къде е тук знамението и съвпадението? Една година по-късно, почти по същото време (23.1.2005), в същата мразовита молдовска нощ при минус 30 този път ми се обади Димитър Михайлов, за да ми каже, че е починал Иван Динков, когото той смяташе за свой духовен баща… Гласът му глъхнеше от някаква дълбока отвъдвселенска болка. Звънил дълго, за да ме събуди – уплашил се, че съм замръзнала…

Та така… един разказ може да бъде толкова жив и истински, че да събуди живия спомен на читателя, да го пренесе през времето и пространството. А за знаменията… съгласна съм, ако ги няма, ако не ги търсим и разчитаме в живота си, наистина нещо важно ще ни липсва…

 

Марияна Георгиева