Тараклийски университет – моя трудна и светла любов…

октомври 28, 2014 Uncategorized 2 Comments

       На моите ученици, колеги и приятели –  бесарабски                                                                                                               българи с обич посвещавам !

        Днес е 12.4.2014г. и със събуждането се досетих, че този ден очертава един праг в живота ми, отвъд който всичко стана друго…. А на мен ми предстоеше Тараклия – дълбок котел от мрак и ветрове… Наричат това място „розата на ветровете“ – завихрена  едновременно от Север и от Юг, от Изток и от Запад… Най-буквално и преносно…..Далеч от „шосето на историята“, както може да се очаква… Но неведоми са както пътищата Божии, така и тези на историята, още повече – пътищата на обикновените човеци в нея….

Така и аз, обикновеният учител по БЕЛ, случайно и неслучайно, надявам се, спечелила конкурс на МОН за работа сред българските общности, се озовах в центъра на историческо събитие, подготвяно десетилетие преди това от хора, институции, държави… Бях сценарист и организатор на празничния спектакъл за откриването на Университета от българския и молдовския президент тогава – Георги Първанов и Владимир Воронин… Имах шанса да бъда сред първия екип от преподаватели, заедно с колегите си от България  доц. Димитър Михайлов, Румен Софиянски и  доц. Александър Александров…., заедно с колегите си от Молдова- проф. Червенков, проф. Руссев,  д-р Мария Паслар, Мария Чухацска,  д-р Васил Кондов, д-р Николай Куртев, Мария Тодорова…..

Преди 10 години… Как бързо лети времето, понесло на крилете си светлината и надеждата на тези дни и години! Сега си давам сметка, че това е било най-щастливото време в живота ми…. Празничното време на свободата! Поех толкова много любов от всички възможни посоки, че тя и сега ми дава сили във времето на днешното ни  българско недолюбие….

И откъде толкова сили?! 10-12 часа с учениците и студентите – обясняваш необяснимото – какво значи „ Балканът пее, хайдушка песен“…,“ Тихи пазви, тиха нощ разгръща“ и т.н…. Гледат те по 30 чифта очи – любопитни, възхитени, скептични, но никога  безразлични… За тях пишеш и мислиш по нощите – как да се случи, та да бъде разбран и прочувстван този език – свой и несвой… Така се роди ден след ден  и книгата ми : „ Из  лабиринтите на българското слово“, която преди да стане книга беше най-обикновена  дисертация… И за нея съм благодарна на онези светли и трудни дни и години…

После вестник ТУК( Тараклийски университет и колеж, аз съм му кръстница на този вестник, който и до днес носи същото име, независимо, че колежът се е прелял в университета)- какво и как се е случило…“тук“.  А случилото се   се случваше непрекъснато – празници, семинари с учители, високи гости от България и съседните страни, конференции, олимпиади… И всичко това – задължително с голям празничен концерт…. Тръгвах си често в ранни зори…  Сторожът( портиерът) търкаше сънените си очи и не можеше да повярва…. Роман, помниш ли нощите ни пред компютъра – да излезе броят – утре! Без теб нямаше да се справя, Роман…. ( Роман Юсюмбели завърши  УНСС – София  – специалност „ Финанси“, застрахователен брокер, управител и собственик на електронни и други магазини, справящ се успешно в невъзможната за справяне БГ)… Момичета – Юля, Наталия, Альона….., спомняте ли си как четяхме за Шибил, страшния  хайдутин… Дано не съжалявате сега, че „българската литература е красива“, както отговорихте в онази моя анкета… И че тя, литературата,  ви придърпа, привлече към България….

Да не си помисли някой, че съм някаква извънмерна героиня или работохолно чудовище, ще кажа само, че имах невероятни колеги, екип, който като с магическа пръчка подреждаше разхвърления пъзел от идеи, задачи, необходимости… Тук му е мястото да спомена невероятната музикална и хореографска катедра, Румен Софиянски и Нина Автутова,  колегите ми от Болград и Твардица, които  притичваха на помощ с гайдите и кавалите си  в сюблимните моменти – сътворяваха музика по литературни сюжети и люлееха препълнената зала на университета в чудната люлка на българската музика  и танц,  при температурни амплитуди от – 30 до +40 ….

Преди 10 години  проф.  Николай Червенков със символичен златен  ключ отключи вратите на това историческо чудо –  първия  в света университет на българските общности  на чужда земя – университет за наследниците на онези българи, които историческите вихрушки са отвели сред тази степ, тогава в покрайнините на Русия – да пазят българското си име, език и вяра… Тогава той каза в тържественото си слово – дано никога не се налага  – на него и неговите наследници,  да затварят това огнище на българщината, призвано да топли, осветява и съхранява българския дух, да разнася искрите му и към Прародината и към света….

Дано! – казвам и аз….

Приятели, благодаря Ви – отгледахте, отчувахте това „дете“ през ветровете на политиката, през задкулисието на тайните намерения и действия…., през безразличието и двуличието на институции и хора…. Знам, че не е лесно – но си струва – ТУК  е част от спасението на изчезващата  моя родина, на нейното бъдеще… И неслучайно Ви  е дадено това свято име  – Григорий Цамблак –  на този, който още преди 6 века мечтаеше, градеше мостовете между Изтока и Запада в името на вярата и хуманизма….

10 години са миг и вечност. В мига изгаря човешкият живот с надеждата и илюзията да съгражда вечността…. Ще пребъде ли делото, родено от най-смелите пориви  на толкова хора, от пайсиевския пламък на родолюбието в глобалния свят, чиито ветрове неумолимо налитат да го угасят… Не мога да знам, не искам да знам…

Едно само искам да кажа за финал:  Бъдете благословени, мои бесарабски колеги и приятели, с делата си осъществили  една дълголетна мечта….